15 неща, които научихме от рекламите

16 03 2014

1. Всяко момиче с ярка рокля носи в чантата си двулитрова бутилка с препарат за цветно пране.
2. Хората, живеещи в огромни, луксозно обзаведени апартаменти, се хранят с най-евтиния салам и маргарин.
3. Крайно време е да се създадат банкноти с номинал 9,99 лева!
4. Добрата домакиня винаги има в дома си безобразно мръсни плочки, ръждиви кранове на чешмите и бъкаща от микроби тоалетна.
5. Мармотите, прекалили с алпийската трева, обичат да се возят на гърба на мечки.
6. Напълно е възможно в хладилника ви да се засели огромен говорещ кренвирш.
7. Основният проблем на човечеството е пърхотът.
8. Ако на една жена й е дошъл цикълът, тя ще се облече непременно с най-късата си и развяваща се пола или с тесни, чисто бели панталони и ще отиде на купон.
9. Ако две деца злобно мърсят омразните си бели тениски, ще дойде не татко с шамарите, а някаква лелка с прах за пране.
10. При подходящото настроение хората могат да разговарят с маргарина.
11. Ако добре сте си измили косата, тя ще започне да се движи на забавен каданс. С музикален съпровод.
12. Бирата кара мъжете да скачат с парашут, да се бият с мечове и други интелигентни неща.
13. Известните хора нямат пари за храна и ще дойдат да ядат от вашия хладилник.
14. Шоколадът решава всички проблеми!!!
15. Българските хубавици, т.нар. булки по народному, ходят разгърдени и плющят сирене в чалготеки, докато ги забива селски бек. Последното не само не притеснява автентичните красавици, ами дори ги ласкае.

Advertisements




За мишките и хората

3 10 2013

„Веднъж мишката забелязала, че стопанинът на фермата е сложил капан за мишки. Тя разказала за това на кокошката, овцата и кравата. Но те всичките и отговаряли: „Капанът за мишки е твой проблем, а не наш!“ Малко по-късно в капана се хванала змия – и ухапала жената на фермера. Опитвайки се да я излекуват, сварили на жената супа от кокошката. После заколили овцата, за да нахранят всички, пристигнали да навестят болната. И, накрая, заколили кравата, за да нахранят гостите, дошли на погребението. И през цялото време мишката наблюдавала от дупката си и мислела за нещата, които са чужд проблем, докато не станат твой!“
За мишките и хората – Джон Стайнбек





За децата и родителите

10 07 2013

Истината е, че никой не ти казва колко е страшно да имаш деца. Във филмите бебетата са руси ангели, които спят на рамото ти винаги, щом искаш да водиш важни разговори. Явно се будят само по време на рекламите. Докато един ден ти сложат твоето бебе в твоите ръце и в този момент ти се струва къде-къде по-лесно да композираш „Малка нощна музика“ като Моцарт, да изрисуваш една капела като Микеланджело или да откриеш някой закон като Нютон.

… отидох да се срещна с бебето си. То не беше русо и не спеше. А този филм не го бях гледала.

Няма да разказвам как треперех от вълнение при срещата с малкия грозноват пакет, нежно плачещ в най-ниската октава на пианото.
Помня очите, които се впериха в мен в очакване да им обещая нещо. А аз не знаех какво се обещава на очи, току-що отворили се в този свят…

… Значи ти си моето дете… Добре дошла в този свят. Къде ти е копчето?! Най-голямата изненада беше, че децата нямат копчета. Всъщност, това е основният им недостатък. Не можеш да ги изключиш, когато ти се иска да поспиш или да помислиш. Или просто да не бъдеш майка в следващите 20 минути.
Не са страшни памперсите, безсънието дори не е толкова ужасно. Най-страшното е, че са ти дали съкровище, с което не знаеш какво да правиш. Случило се е нещо невъзвратимо. Ти си станал Отговорник съкровище и не можеш да си позволиш да бъркаш повече. Можеш да допуснеш само малки, леки, незабележими с просто око грешчици.

Прилича на игра на сляпа баба. В която ти си и бабата, и сляпата. Определено не можеш да уловиш детето. Мислите му пърхат като пеперуда, затворена в кибритена кутийка – за да видиш пеперудата, трябва да я пуснеш.

Това бебе, което онези безотговорни хора в болницата ти повериха, завинаги си е твое.

Откритието е толкова страшно, че дълго не успяваш да се концентрираш. Седиш на спалнята, плачеш и повтаряш като мантра Колко бяхме щастливи. Разбира се, това не се случва на всички, само на тези, които разбират с какво са се заели.

Има хора, които разпределят сълзите си. По малко за всеки период от порастването. Звучи разумно и щадящо. Но аз много уважавам другите. Те сядат на спалнята и изплакват всичките си сълзи наведнъж.

Страшно е да прозреш, че в близките 10-20 години ще трябва да мислиш вместо друго същество и то без да бъркаш. Ще оставиш своята глава, своя свят, за да подредиш неговия. И в мига, когато най-сетне мисленето в чуждата глава стане естествено за теб, да се откажеш да мислиш вместо този друг човек и да се оттеглиш обратно в твоята глава. През това време, разбира се, трябва да си го научил да мисли. Но не като теб, а като себе си.

По време на първата разходка в парка с моето 20-дневно съкровище, което не знаех какво да правя, видях хора с деца. Първата ми мисъл беше Тези са оцелели. Ето, и тези. Още едни… Децата тичаха и крещяха, хората дори се усмихваха, или поне така ми се стори.

И тогава видях една майка. Седеше на пейката. Четеше книга. Буташе количката с детето си напред-назад с крак. И пиеше бира. От бутилката.

Спрях като хипнотизирана да я погледам. Къса коса, тъмносини дънки, плавни движения, усмивка в ъгъла на устните. Никога не се бях сетила да пия бира. Но от този миг тя се превърна в символ на свободата за мен. Знаех, че когато някой ден аз седна на тази пейка и вместо да гледам втренчено в бебето, чета книга и пия бира, вече ще съм свободна. Ще съм спряла да мисля за детето като за безпомощно чудо. И други, минаващи с количка, още незабравили, ще преброят и мен като оцеляла.

Тогава не знаех, че ще се науча как да постъпвам, когато детето ми схруска стъклена чаша, когато изяде силика гела, когато прободе челото си на шип на маса от ковано желязо, когато махне от ръката си абоката, слаган 40 минути по часовник сред ужасяващи писъци, когато се промъкне нощем до леглото ми с думите Сънувах ужасен сън и повече никога няма да спя. Нищо не знаех тогава. Всичко си измислих сама. Например това с кошмарите. Няма проблем, – казах – няма да го сънуваш повече, трябва просто да сменим пижамата.

Въпросът Какво да го правя?! започва да се блъска в главата ти от първия ден. Като топка за тенис. Първо само го гледаш. И то те гледа. Общо взето – гледате се. Не случайно глаголът е гледам дете, отглеждам дете. В по-стария български език се е използвал чувам. Но с течение на времето чуването явно се е оказало недостатъчно. После топката за тенис пак се появява. Започваш да му показваш света. Листата. Облаците. Локвите. Калта. Болката. Прегръдката. Пюрето от моркови… В началото е лесно. Достатъчно е да съзерцавате заедно. И отвреме-навреме да се прегръщате.

После идват въпросите: Защо не бива да пипам играчката на другото дете? (3 г.) Какво значи, че е негова? (4 г.) Защо не може да е моя? (5 г.) Кой решава на кого да е играчката? (6 г.) Ако се бях родил той, щеше ли тази играчка да е моя? (10 г.) Кой съм аз? (12 г.) За каква играчка изобщо ставаше дума? (14 г.) Не съм ли аз играчката? (16 г .) Чий съм? (18 г.)…

Второто дете се посреща по друг начин. Няма нищо общо с посрещането на първото.

При първото се чудиш защо лекаря казва ти да го съблечеш, сякаш той не може да го направи сто пъти по-добре – нали е лекар?! При второто се чудиш дали изобщо си е заслужавало да биеш път в задръстванията до кабинета му, при положение че вече си на път да отвориш собствен.

Второто дете е друг вид страшилище. Второто дете идва с философските въпроси. Ще ти стигнат ли целувките? Коя половина от сърцето си пазиш за мен? Щом аз не съм ти, нито съм тя, нито той, как да разбера кой съм? И как да остана този?

Всеки сравнява първото с второто си дете, навярно така е и с третото. И всеки път всеки усеща, че няма право на това. Единственото общо е, че пак е страшно. Макар и по различен начин.

Истински ужас е, когато видиш себе си в човечето отсреща. Понякога – не най-добрите си черти. Опитваш се да коригираш леко и незабелязано, все едно си художник пред вече готова картина.
Ще мине много време в страх. Единственият начин да притъпим нашия е докато успокояваме техните страхове. Страха от бурята, от светкавиците, от вещици, от учителката в първи клас, от клоуни, от насекоми, от тъмното, от Ам Гъл…

Постепенно разбрах къде е грешката. В мисълта, че децата, които взимаме от болницата, са наши. Не са наши и не бива да правим Нещо с тях. Ние сме техни. Затова не съм знаела какво да правя със себе си. Сърцето ми си беше намерило друго тяло. Ето това е най-страшното от страшните неща. Завинаги ставаш пленник. Доброволно позволяваш да те опитомят. Заради цвета на житото.

И един ден, когато каже: Мамо, благодаря ти, че си се родила с този глас, с тези очи, с тези крака, с тази коса и с тези чорапи! определено е време за една бира в парка.

Да го прегърнеш, да го нахраниш, да му покажеш луната, да му попееш, да го научиш да лети, накрая да го пуснеш. Като хвърчило. Да се надяваш, че няма да има нужда да се върне. И все пак винаги да държиш кутията с бисквити пълна. Какво повече можеш да направиш? И какво по-малко?

Автор: Ирен Леви





Децата от миналия век

21 03 2012

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден.

Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, Прочетете остатъка от публикацията »





ТИ СИ БЪЛГАРИН (ІІ част)

6 03 2012
Преди време бях публикувала „Ти си Българин, ако…“ . Сега попаднах на продължението. Това, което ме кара да го публикувам е истинността на написаното по-долу, проверена лично от мен, чрез сблъсъка ми с различните хора и манталитети в ежедневието. Sad but true, както пеят Metallica.

> Фамилията ви завършва на –ов,а или –ев,а
> Дразните се, когато някой ви попита защо е така.
> Никой не разбира правилно кимването ви.
> Когато говорите по телефона с родителите си, всички си мислят, че крещите.
> Казвате „тц“ вместо „не“.
> Завършвате изреченията си с думи като „бе“, „ма“ или „ве“.
> На последната страница на вестника, който четете, има судоку и гола жена.
> Смятате, че гърците са глупави и не би трябвало да са по-богати от вас.
> Мразите всичките си съседи. Въпреки това ги каните на чашка, само за да започнете да се карате с тях.
> Повече се радвате на нещастието на съседите си, отколкото на своето щастие.
> Знаете над 20 думи за „пиян“.
> Знаете над 20 думи за „е.а“.
> Изразявате радостта си чрез псуване. Псувате без причина.
> Когато не разбирате нещо, го смятате за глупаво.
> Най-много се страхувате да не платите за нещо повече от останалите.
> Купили сте нещо на много ниска цена и давате два пъти повече пари, за да го поправяте.
> Отбелязвате Коледа заедно със Западна Европа, а Великден – заедно с Източна.
> Смятате, че държавната собственост трябва да се троши.
> Смятате, че вещите на всеки, освен вашите собствени, са общи.
> Обвинявате рефера, ако любимият ви български отбор загуби.
> Мразите или Левски-София или ЦСКА-София.
> Гордеете се с факта, че знаете как се прави кисело мляко. Всъщност и представа си нямате как се прави.
> Твърдите, че българин е изобретил компютъра. Знате, че всъщност е бил наполовина американец и, че никога не е живял в България.
> Закусвате със шкембе-чорба.
> Смятате пачата за вкусна.
> Закусвате с бира.
> Закусвате с боза или айран с баница.
> Харесвате варени свински черва, натъпкани със сланина и месо
> Вие не сте от София – мразите всеки, който е.
> Вие сте от София – мразите всеки, който не е.
> Можете веднага да започнете да псувате, когато чуете думата „циганин“.
> Винаги гласувате за едни и същи и след това ги обвинявате за всичко.
> Местната пътна полиция се крие из храстите покрай пътя.





Защо?

16 02 2012

Понякога, когато оставам сама,
започва да ме мъчи мисълта,
че живея в клетка без никаква врата.
Не мога да се махна, ни да вдигна ръка,
защото господарят е измислил това –
да стоя натясно срещу порцийка храна.

Друг път превъртяла от ужасен сън,
ставам от леглото и поглеждам навън,
да видя там ли си е всичко,
в комплекта както си стои.
Въздуха, небето, дървета и река
станали са черни, но това е от нощта,
о всичко си е тука – не съм ограбена аз.

Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.
Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.

Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.

Защо трябва да стоим натясно
някъде за порцийка храна….





01 февруари- най-масовото убийство на български офицери

1 02 2012

До скоро нямах представа, за това, което се е случило на този ден. Случайно обаче попаднах на една публикация в интернет и се заинтересувах от историята. Вярвам, че ще е интересно и за вас да узнаете.

Прочетете остатъка от публикацията »