Децата от миналия век

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден.

Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи,

ТИ СИ БЪЛГАРИН (ІІ част)

Преди време бях публикувала “Ти си Българин, ако…” . Сега попаднах на продължението. Това, което ме кара да го публикувам е истинността на написаното по-долу, проверена лично от мен, чрез сблъсъка ми с различните хора и манталитети в ежедневието. Sad but true, както пеят Metallica.

> Фамилията ви завършва на –ов,а или –ев,а
> Дразните се, когато някой ви попита защо е така.
> Никой не разбира правилно кимването ви.
> Когато говорите по телефона с родителите си, всички си мислят, че крещите.
> Казвате “тц” вместо “не”.
> Завършвате изреченията си с думи като “бе”, “ма” или “ве”.
> На последната страница на вестника, който четете, има судоку и гола жена.
> Смятате, че гърците са глупави и не би трябвало да са по-богати от вас.
> Мразите всичките си съседи. Въпреки това ги каните на чашка, само за да започнете да се карате с тях.
> Повече се радвате на нещастието на съседите си, отколкото на своето щастие.
> Знаете над 20 думи за “пиян”.
> Знаете над 20 думи за “е.а”.
> Изразявате радостта си чрез псуване. Псувате без причина.
> Когато не разбирате нещо, го смятате за глупаво.
> Най-много се страхувате да не платите за нещо повече от останалите.
> Купили сте нещо на много ниска цена и давате два пъти повече пари, за да го поправяте.
> Отбелязвате Коледа заедно със Западна Европа, а Великден – заедно с Източна.
> Смятате, че държавната собственост трябва да се троши.
> Смятате, че вещите на всеки, освен вашите собствени, са общи.
> Обвинявате рефера, ако любимият ви български отбор загуби.
> Мразите или Левски-София или ЦСКА-София.
> Гордеете се с факта, че знаете как се прави кисело мляко. Всъщност и представа си нямате как се прави.
> Твърдите, че българин е изобретил компютъра. Знате, че всъщност е бил наполовина американец и, че никога не е живял в България.
> Закусвате със шкембе-чорба.
> Смятате пачата за вкусна.
> Закусвате с бира.
> Закусвате с боза или айран с баница.
> Харесвате варени свински черва, натъпкани със сланина и месо
> Вие не сте от София – мразите всеки, който е.
> Вие сте от София – мразите всеки, който не е.
> Можете веднага да започнете да псувате, когато чуете думата “циганин”.
> Винаги гласувате за едни и същи и след това ги обвинявате за всичко.
> Местната пътна полиция се крие из храстите покрай пътя.

Защо?

Понякога, когато оставам сама,
започва да ме мъчи мисълта,
че живея в клетка без никаква врата.
Не мога да се махна, ни да вдигна ръка,
защото господарят е измислил това -
да стоя натясно срещу порцийка храна.

Друг път превъртяла от ужасен сън,
ставам от леглото и поглеждам навън,
да видя там ли си е всичко,
в комплекта както си стои.
Въздуха, небето, дървета и река
станали са черни, но това е от нощта,
о всичко си е тука – не съм ограбена аз.

Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.
Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.

Смахнати сме всички, а другите ги няма,
останали са малко и копаят пак.
Искат да прокарат мост над нищетата,
но трудно ще прескочат този мръсен ад.

Защо трябва да стоим натясно
някъде за порцийка храна….

01 февруари- най-масовото убийство на български офицери

До скоро нямах представа, за това, което се е случило на този ден. Случайно обаче попаднах на една публикация в интернет и се заинтересувах от историята. Вярвам, че ще е интересно и за вас да узнаете.

Равносметка

В края на всяка година идва време за равносметка и оценка на събитията, случили се през почти изминалата година. Замислям се отново за приоритетите ми, дали са се променили, дали аз съм се променила. Мисля какво искам бъдещето да ми предложи, какво искам да се случи…

През тази година имаше много промени в живота ми. Смених гадже, смених работа, промених си дори цвета на косата… Но дали аз съм същата?

Онзи ден ненадейно от общи приказки с един познат се оформи доста философски разговор за живота,  в който той каза, че има два въпроса на които му е било винаги трудно да отговори. Кой съм аз и какво искам от живота.

А коя ли съм аз? Въпрос свързан със себепознанието, уж елементарен на пръв поглед, но ако се запиташ наистина, виждаш колко ти е трудно да отговориш на него. Положителни и отрицателни качеста? Отново е трудно да се самоопределиш. Сякаш, че най-добре човек се опознава, когато се огледа в очите на хората около него. Но от дурга страна- правилно ли е да плащам данък обществено мнение?

Когато по-късно отново се замислих, успях да определя за себе си, че съм самотен човек, а с времето съм обикнала самотата си. А още повече съм обикнала себе си. Егоизъм? Да! Обаче какво лошо има в това, човек да обича себе си? А лошо ли е да обичаш самотата? Да разполагаш с времето си така, както ти си намериш за добре- време да почетеш книга, да слушаш музика и звука да е на max или пък да гледаш някой филм, или дори да имаш свободата да избереш да си подремнеш пред това да се захванеш с някоя работа в къщи…

На следващия въпрос ми беше още по трудно да си отговоря. Какво искам от живота? Все съм си мислила, че зная какво искам. Но събитията и постъпките ми показват друго. До преди няколко години исках кариера, свобода, забавления. В последните няколко години си мисля, че вече искам семейство. Обаче постъпките ми показаха друго. От последната си 4 годишна връзка избягах веднага, щом човека, с който бях сподели намерението си да ми предложи брак. Буквално се ужасих от мисълта за такова сериозно обвързване. Може би самият човек не ми се струваше подходящ. Тоест наистина не беше. След това срещнах друг, в който пък съм убедена че е подходящ (или поне така мисля), искам да задълбоча отношенията ни, искам семейството ми да е той, но пък той се страхува (по същия начин, по който и аз се страхувах преди). И се чудя дали някога ще се реши на такава сериозна стъпка… Обаче има и друго. Лесно ми е така да си кажа искам, но какво ще стане ако и той каже така? Дали няма да избягам отново. Може би да, а може би не. Ето че отново ми стана ясно, че не знам какво искам (лошото в случая е че и двамата не знаем).

Та в края равносметката ми е много объркана, а себеопознанието ми е е равно на пълна самозаблуда.

Обаче: Life isn’t about finding yourself. Life is about creating yourself. (George Bernard Shaw)

А относно преценката ми за почти изминалата година? Човека, който ме наведе горните размишления каза следното: Аз преценявам дали годината е била добра, по това дали съм направил нещо, което никога не съм правил преди, а винаги съм искал.

Това може би ще бъде следващото, за което ще пиша…

The Cove – невероятен филм

The Cove (Заливът) е документален филм, в който се разказва за избиването на делфини в Япония. Един от най-известните дресьори на делфини един ден осъзнава, че те са интелигентни същества, способни да общуват както по между си така и с хората. За съжаление обаче хората не ги разбират, някой от тях ги приемат просто като поредната атракция или порция рибно месо за вечеря. Голямата част от тези хора, които не ги разбират, са в Япония. Филма има за цел да покаже как в едно градче всяка година умират стотици, а може би хиляди делфини, залавяни с мрежи и убивани по най-бруталният начин. Филма има за цел да спре това безумие- убийството на тези прекрасни същества и то защо ги убиват? За храна не са подходящи за ядене, доказано е че в месото им има големи количества живак… За пари? Самите японци кават-не е за пари, не ни питайте, защото няма да ни разберете, това се случва от поколения … А аз казвам- и те самите не знаят защо го правят !
Екипът на филма рискува живота си за да изобличи японското правителство, което субсидира и насърчава убиването на делфини.

Филма може да бъде изтеглен от Замунда. Ето и описанието, което е дадено там:

През 60-те години на 20-ти век Ричард О’Бари е водещия авторитет по дресировка на делфини, докато работи към популярното тогава телевизионно предаване ‘Флипер’. Ден след ден О’Бари работи с делфините и кара телевизионните зрители да се усмихват. Но един ден всичко това стига до трагичен край.

‘Заливът’, режисиран от Луи Сайхойос, разказва историята как той, О’Бари, отбрани активисти, хора занимаващи се с кино и гмуркачи се отправят на тайна мисия да отидат до скрит залив в Япония и да изкарат на светло тъмна тайна. Мистериите, които те разкриват се оказват само върха на айсберга.

Номиниран за тазгодишните оскари в категория Документален филм – 21 награди и 8 номинации.

Препоръчвам го на всички, вижте как хората на които толкова се възхищаваме за дисциплинираността и добротата им са способни да оцветят водите в червено, а причината поради която убиват не е ясна и за самите тях…

Повече от две години Таралежите са странни птици…

А аз дори забравих (за втора поредна година) рожденният ден на блогчето си…

Какви ли не неща се случиха за две години… Не дълъг, но не и кратък период. Похвалното е че все още имам посетители, хора които да четат словоизлиянията ми (луди хора:) )

Най-хубавото е, че връщайки назад календарчето (горе в дясно) си спомням много хубави неща… А също и лоши. Блогът, драги ми читатели, е един чудесен вариант за това, човек да не забравя… Или поне да има от къде да прочете, та да си припомни!

Има неща, които не бива да бъдат забравяни и такива, които ни се иска да изтрием от съзнанието си възможно най-скоро… Хубаво е да се помни и доброто и лошото и все пак да не живееш в миналото.

Та… това, което исках да напиша е, че благодаря на всички, които не са ме забравили и продължават да надникват тук, в страничката ми, където на воля мога да пиша за всичко…

И… честит рожден ден на патерица на таралежите, които все още си остават странни птици…

Колко хубаво би било, ако живота протичаше наопаки…

Първо трябва да умреш, за да свършиш тая работа и да се отървеш. След това отиваш в старчески дом. Оттам те изхвърлят, защото си станал прекалено здрав, взимаш си пенсията и отиваш на работа. Там те посрещат със златен часовник, лимузина, къща с градина, всичкото това в първия работен ден. Работиш 40 години докато станеш достатъчно млад, за да се радваш на почивката, която започва в университета. Пиеш яко, купонясваш и се готвиш за гимназията. После отиваш в начално училище, ставаш дете, играеш по цял ден, нямаш никакви отговорности, ставаш малко бебе, влизаш обратно, прекарваш последните си 9 месеца плувайки в лукс с централно отопление, спа център, руум сървис при почукване по стената…

… и накрая свършваш като оргазъм.

Ето и една сериозна тема

Хм…. направо ще си попитам

ЗА или ПРОТИВ смъртното наказание?

Интересно ми е да разбера как мислите… Аз също ще кажа какво мисля (въпреки, че мен никой не ме пита)

Аз съм ЗА смъртното наказание, но за тежките провинения, които са доказани с достатъчно солидни доказателства. Да кажем, в това число включвам педофилите, терористите, убийците (за предумишлено убийство говоря)… Онзи ден в новата игра по Нова ТВ “Всичко по 10″ (на която игра не давам повече от месец в ефир, адски е безсмислена и невероятно скучна) имаше въпрос за това какъв е процента на съгражданите ни, които са ЗА смъртното наказание. Е процента не беше голям, но пък и аз не съм убедена много във верността му.

Заслужава ли си някой гнусен, гаден педофил да си почива на “топло” и да се храни на гърба на данъкоплатците, докато в същото време отвън един пенсионер, който се е трудил цял живот получава 90 лв. пенсия и се чуди как да си плати лекарствата и да си купи храна? А заслужава ли си човек, който е убил друг човек да си почива и да получава храна три пъти на ден, докато едно дете навън проси на улицата, защото е гладно… Да ама в затвора се измъчвали всеки ден с мисълта за извършеното престъпление…
Ей такива ми ти работи.

За любителите на кафето

Интересна ми стана една тема, за която снощи се заприказвахме. Мои познати ми споменаха, че най-скъпото кафе (в света) се продава в София за около 70-100 лв. чашата. Хм… Чудите се какво ли ще е това кафе, че да е толкова скъпо, а? Ами отговора е- акано кафе. В буквалния смисъл го казвам (пиша). Та историята на това кафе преминава през стомаха на някакво си животинче, наречено Kopi Luwak. Било коткоподобно или нещо от този тип. Значи на хората в Бразилия (известни с това, че правят най-качественото кафе) им било трудничко да събират кафенцето зрънце по зрънце, па после да го пекат, та след това да се смила и т.н. и т.н. За това обърнали внимание на тази коткоподобна животинка, която се храни с насекоми, гризачи и плодове. Открили, че любимата му храна е плодовете на кафените дръвчета, които обаче то не може да смели в стомахчето си и ги ака цели. Тогава те ги събират от акитата му и ги мият, пекат и… и тук вече става интересно, защото това, аканото кафе се продава на луди цени. В една статия в интернет открих, че в София кафенцето се продава за около 70-100 лв. чашата (както вече споменах), а в Париж или Лондон (например) цената достига около 100 евро.

И тук вече идва сериозният за мен въпрос- дали моето коткоподобно (защото в момента то прилича повече на прасеподобно) няма да яде кафе?